"Пак"
Ти ме нарани дълбоко
и пак жестоко ме боли.
Но, сред океан от болка,
аз пак те викам. Чуваш ли?
Ти потъпка без пощада
най-съкровените мечти.
Но, заслепена в маскарада,
аз пак те търся. Виждаш ли?
Ти прониза ме без жалост
с отровни хиляди стрели.
Но истината не съзнала,
аз пак ти вярвах. Помниш ли?
Ти ме замени със друга.
Лъжата ти ни раздели.
Но неспособна да си тръгна,
пак те обичам...Знаеш ли?
"Раздяла"
Дъждът измива образът ти от прозореца,
покрива го със капчици мъгла.
Разпръсква го сред стъпките на хората
и вятърът отнася го в нощта.
Аз гоня го, след време го настигам.
Със тебе сме пред някаква врата.
Отваряме я и във миг застиваме-
във огледало виждаме света.
Едно дърво изскубнато от корени,
една мечта с отрязани крила,
в една камара вплетени ужасни спомени,
пречупен клон надвесил се над тях.
Разбираме посланието на съдбата,
целуваме се, устните шептят:
"Обичам те". Но продължаваме нататък
и всеки тръгва сам по своя път.....
"Любовта изчезна"
Няма вече огън във очите,
любовта изчезна, празни са душите.
Ръце протягам надеждата да хвана,
любовта да хвана- тъй святя и коварна.
Сълзи блестят, по бузите се стичат,
спомени злокобно се преплитат.
Няма смисъл вече да се боря.
Нямам сили- какво да сторя?
Болката е силна, от мъка се превивам,
останах с мечтите, само тях си имам....
"Сред тъмнината"
Сред необятна самота,
сред мисли на различни хора,
във непрогледна тъмнина
вървя, нечувствайки умора.
Реалността е прозаична и
луди хората живеят.
Всеки от тях с душа цинична
и пак сърцата им пустеят.
Загадки, страхове безброй,
мечти- макар и нереални,
проклинам всеки нов завой,
че води ме по стъпки кални....
Следи на някой оптимист,
щастлив, че просто съществува,
а аз съм само реалист,
който никому не ще робува.
Ако успея да не спирам,
ако не падна в тъмнината,
ще се науча да събирам
на уморено слънце топлината.
А вечер, щом е мрачно и студено,
ще си напомням, че във мен,
освен сърцето ми ранено,
и слънцето държа във плен.
|